Моята Бяла Количка

Моята детска количка
имала синьо дюшече,
върху дюшечето - аз,
а под дюшечето - вестник,
таен опасен вестник,
а зад количката - баба,
тика я по алеята.

Моята стара бабичка,
моята храбра бабичка.

Там, до морето, където
има шумно казино,
чака един човек
с карирана вратовръзка.

Ето, той идва и казва:
- Ах, какво мило момченце!
Стана ли на една година?

Ръката му гали моята
сламена рядка косица,
мушва се под дюшечето.

Моята бяла количка,
моята детска количка
срещнала толкова хора,
толкова хора казвали:
- Ах, какво мило момченце!
Стана ли на две години?
Стана ли на три години?

А пък мама преглъщала,
когато всички съседки
казвали:
- Твоят Дечко
много бавно прохожда.

Моята бяла количка,
моята детска количка.

Никога моят баща
не ме е возил с нея.
Той тикал друга количка,
тежка количка с камъни,
много далече от къщи,
зад телена ограда.

Когато една сутрин
стана червено небето
от знамена и от слънце,
дойде един голям,
черен, усмихнат чичо.
взе ме със себе си,
тръгнахме,
крачех с него редом -
никак не изоставах.

А там, на тавана,
горе,
несправедливо затворена,
стоеше много обидена
моята бяла количка,
моята детска количка,
която имаше право
с нас всички да празнува.

-Недялко Йорданов, 1959